Вдъхновителят Михаил Христов

mishael-hristovВ даден период от време всеки е искал да се занимава със спорт. Но повечето от нас се отказват, когато разберат за лишенията и трудностите. За усилията и волята, изискващи се от един спортист ,за да се задържи на нивото на съперниците си. И за големите количества постоянство и борбеност, необходими, за да стане по-добър от тях и да започне да се представя добре на състезания, да печели купи и медали.

Сега си представете усилията и труда, които полага един спортист с увреждания, за да направи същото. Представете си волята и куража, които му трябват , за да може въпреки всичко да продължава напред. Трудностите и болката, която изпитва всеки път на тренировка и състезание, но които винаги преодолява. Примери за такива хора, за щастие, има доста. Но в България и не само, по целия свят, не им се обръща нужното внимание и не се дава достатъчно гласност на постиженията им. А трябва, защото тези хора са пример за това как всичко е постижимо стига да си напълно отдаден.

Затова и темата на днешната статия ще е свързана с един от най-добрите ни състезатели с увреждания – Михаил Христов.

Ако потърсите името му в Гугъл ще ви излязат заглавия от сорта на: „Полет без криле”, „Момчето, което надбяга съдбата”, „Без ръце, но със сърце”, „За него няма невъзможни неща”. Все хващащи окото, но без нито една преувеличена дума. И историята му я доказва.

Но нека я започнем по един по-нетрадиционен начин.

Първият път, в който аз чух за Михаил Христов беше преди около година, по време на едно „китайско столче“ на тренировка. За да ни разсее малко от напрежението събрало се в краката ни, нашият треньорът ни разказа за човека, който прославя България на спортни форуми по целия свят. Но я прославя не само чрез успехите си, а и чрез духа и волята си. Разказа ни емоциално и за последното му състезание и спечелената титла и накрая вметна, че прави всичко това без … ръце. Като едни деца, които сложно събираха нужната воля за едно едноминутно „китайско столче“, устите ни зяпнаха. Тренировката премина във въпроси за него, а малкият физкултурен салон сякаш запечата името му в стените си.

Оттогава Михаил Христов увеличи броя на феновете си с 12 момичета, които и досега намират мотивация в него да продължават, даже, и когато искат да се откажат.

За жалост няма да можем да му се любуваме на параолимпиадата в Рио 2016. Както той казва: „ има обстоятелства независещи от мен”. Да се надяваме, че през годините до следващата олимпиада ще ги накара да съжаляват, че не са го взели.

Но ,ние феновете, няма как да сме разочаровани, защото Михаил Христов ни е дал толкова поводи за радост. Доказал се е и се доказва като един от най-добрите български състезатели с увреждания. В 100 и 200м бягане, както и в коронната му дисциплина, скокът на дължина, си е затвърдил мястото и вече стремглаво отива към върха. Поставя си невъзможни цели, за да покаже пред себе си, че е силен, психически и физически. Че е способен да направи и немислимото, защото влага всичко.

Преди десетина години и това,което прави днес, е звучало немислимо. Когато е на 14 електрическа дъга изскача от трафопост и го зашеметява с 20 000 волта.

„Бяхме на село-там има една местност-Чернелка. Решихме да отидем там с четирима –петима приятели. Докато бяхме там, времето се влоши и изведнъж стана тъмно. Спомних си, че не разбрах какво стана, чудех се дали съм станал” споделя той за злополучния инцидент, променил живота му. Една коренна промяна, която вместо да го съсипе и обезкуражи, го прави още по-силен и го изпраща в един нов свят. Още по-труден, още по-горчив при паденията, но и още по-сладък при успехите. Крачка по крачка гради пътя към успеха и собственото усъвършенстване. А пътят е брутален, изискващ много жертви и стискане на зъби и в неговия случай, продиктуван от протеза. Но когато искаш нещо много силно, няма какво да те спре.

Когато виждаш подкрепата от хората и любовта, в един момент и ти се превръщаш в подкрепа за тях. Историята му става част от живота на толкова много хора. Вплитат се и си помагат взаимно. Спортът показва своята функция. Да събира хората и те заедно да си помагат, когато някой има нужда. Като един голям отбор, без противници и съревнования. А отборът на Михаил Христов расте с големи крачки.

Надявам се и аз да съм успяла да запаля поне малка част от вас. След статията потърсете нещо за него в инернет и кой знае може би и вие ще намерите в него идол и подкрепа.

Като за край нека пожелаем успех и на българите на параолимпийсите игри, които стартираха вчера. Дано и те ни донесат такива емоции, каквито получихме преди две седимци отново на олимпиадата!

Още от авторката прочетете на NunaPower.com

Leave a Comment

Time limit is exhausted. Please reload CAPTCHA.